Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият
листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и
кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над
търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на
гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите
две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето,
защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под
чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да
грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по
дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира
в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава.
Най-напред се опита да раздвижи крилца,
но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите
зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират
лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на
броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна
своята саката рожба в градината и рече:
– Мило дете, ние днес ще заминем на юг.
Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила
мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо.
Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело
над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
– Благодаря, майчице, дето си се
погрижила за мене! – промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря
главица под крилото на майка си и притихна…
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни
дни. Заваля дребен дъждец.
Наквасеното димитровче тежко отпусна
цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета
и се нагласи да падне.
– Ах, колко съм уморена! – въздъхна тя.
– Откъде идеш? – попита любопитно
лястовичето.
– Остави се. Голям път изминах. Ида от
Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
– Сълза ли? Каква сълза? – надигна се
тревожно лястовичето.
– Майчина. Историята на моя живот е
къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата
на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка.
Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на
вятъра:
– Братко ветре, когато ходиш над света,
ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази
от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си,
когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка…
– Къде е твоето лястовиче? – попита
вятърът.
– Оставих го в едно пукнато гърне,
търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата
лястовичка, аз се отроних от окото ѝ. Вятърът ме грабна и ме понесе над света.
Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да
капна и заспя…
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна.
Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
– Благодаря ти, майчице! – прошепна то,
легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините
си криле.
Автор:
Ангел Каралийчев
